Задълбочен поглед върху системата на затворите в Съединените щати и как тя разкрива историята на нацията за расово неравенство.

По улиците на Дъблин - "Графтън Стрийт", ако трябва да бъдем точни - изморен уличен музикант (Глен Ханзард) се сприятелява със забавна чешка имигрантка (Маркета Ирглова). Той страда заради разбитото си сърце и потиснатите си амбиции; тя се изхранва като чистачка и е порядъчно дръзка. С развитието на връзката им, режисьорът и сценарист Джон Карни вплита прекрасните авторски песни на Ханзард в повествованието, където те се вписват така естествено, че може и да не забележите, че всъщност гледате мюзикъл. Без никакви специално поставени номера: само неспирно съчетание от музика и сюжет. Завладяващ и с великолепните изпълнения на известния музикант Ханзард (последно появил се на екран в "Къмитмънтс", на който "Веднъж" може да се счита за неофициално продължение) и даровитата пианистка Ирглова, филмът притежава страстно изящество, което си е напълно оригинално.

Една от най-големите икони в историята на рока, Дюи Кокс имаше всичко: жените (над 411), приятелите (Елвис, Бийтълс) и рок’н’рола (тесни взаимоотношения с всички познати и непознати видове хапчета и прахчета). Но преди всичко, той имаше музиката, която го превърна от весело провинциално момче в най-великата рок-легенда на Америка.

В своето поетично есе за Боб Дилън Тод Хейнс предлага медитация над филмовата култура на 60-те години, цитирайки филми като Мъжки род, женски род (1966) на Годар, Нощ след тежък ден (1964) и Петулия (1968) на Ричард Лестър, 8 1/2 (1963) на Фелини и Скъпа моя (1965) на Джон Шлезинджър. Но това не е самоцелно демонстрирана киноерудиция - Хейнс изразява духа на киното през 60-те, така дълбоко повлияли политико-културната реалност, в чийто контекст Дилън става легенда.

Всички любими кретени от MTV изпълняват поредните си номера, които изобщо не са за телевизията.